Превод от: http://www.techinsider.io/yana-buhrer-tavanier-human-rights-art-2015-9, където може да видите и видеото от презентацията.

Когато ЯнаБюрер Таваниебила на 17 години, загубила най-добрия си приятел.

Лелята на Тавание, Деляна, се самоубива, след като е прекарва повече от 10 години в български психиатрични болници, когато получава пречупваща духа „помощ”, заради грешно поставена диагноза.

Гневът подтиква Тавание към действие. Така заедно с други последователи на TED като художничката Джули Фрийман и социалният предприемач Павел Кунчев, тя създава Fine Acts (Добри дела) – глобална инициатива, която представя произведения на изкуството, които разказват за раса, пол, сексуална ориентация, религия и психично здраве, а след това вдъхновява за действие.

Тавание наскоро разказа за преживяването си на сцената на TED Fellows Retreat в Кармил, Калифорния.

Художник и със свободно мислене, леля й Деляна е отраснала по времето на комунизма в България, като е отказвала да приеме ограниченията, които режимът е налагал. Тя се присмивала на правилата, предизвиквала е учителите си, разказвала е политически вицове и е носела облекло, което не е било част от официално наложената от държавата мода.  Тези малки бунтарски действия са били достатъчни, за да привлекат вниманието на Партията.

В онези дни, правителството е имало инструмент,  чрез който да накара „неудобните” хора да изчезват.

Преди 20-тия си рожден ден, Деляна била диагнозирана с шизофрения – състояние, от което тя всъщност не е страдала. Но това е дало на режима възможността да я затвори в психиатрична болница, където се провела електрошокова терапия, без мускулни релаксанти или упойка, поради което е страдала от заболявания на костите, мускулите и зъбите.

Тавание описва лечението на леля си като изтезание, не терапия.

Деляна е ходила от болница на болница до падането на Берлинската стена през 1989 година и ограничаване на комунистическото присъствие. Тавание казва, чесистематичните опити за пречупването на духа и, продължили повече от десетилетие, всъщност са я повредили.

Деляна се самоубива на 37 годишна възраст.

„Тъгата ми беше погълната изцяло от гняв”, споделя Тавание. Гневът е това, което я кара да се захване с журналистика.

Като бивш разследващ репортер, Тавание проучва държавни институции за социални грижи за умствено и психически неуравновесени хора. Създадени по времето на разцвета на комунизма, тези центрове се стремят да скрият хора, които са болни, различни или не могат да се впишат в източноевропейската идея за „идеално общество”, твърди Тавание.

Там Тавание става свидетел на деца с недъзи, не повече от 10 годишни, които никога не са напускали креватчетата си. Възрастните били затворени в клетки или химически поддържани с лекарства. Те били „съхранявани, не лекувани, докато не станело време да умрат безименни и забравени”.

Въпреки неописуемите мъчения, в своите трудове Тавание описва, че е отнело години преди дадена институцията да затвори вратите си заради статия, написана от нея. Напредъкът е бил бавен, затова тя зарязала журналистиката и се присъединила към Българския хелзинкски комитет, водеща организация за човешките права в България.

Тогава Тавание се сблъсква с ново предизвикателство. Тя и други работници имали затруднения в превода на политически въпроси на език, който да кара хората да се заинтересуват и да ги убеди да действат.

В моменти на отчаяние, Тавание си припомня разговори с леля и Деляна. Те често сядали около масата по пижами и обсъждали връзката между живота и изкуството.

„Говорехме си за това как изкуството действа извън всички норми”, казва Тавание. „Никой не може да го притежава – нито режим, нито група.”

Дори в лицето на потисничеството, Деляна рисувала до деня на смъртта си. Това я лекувало. Това я поддържало.

Тогава Тавание намира решение за своя проблем: изкуството.

„Обикновени факти и статистики не вършат работа, нито пък думи или твърдения сами по себе си”, споделя Тавание. „Изкуството може да даде по-задълбочен отговор. Изкуството може да ни накара да почувстваме далечното по-близко”.

През 2010 година Българският хелзинкски комитет разследва около двадесет и четири български институции за деца с умствени недостатъци и открива 238 смъртни случая от периода 2000 до 2010 година – две трети от които е можело да бъдат избегнати. Информацията предложила неоспоримо доказателство, че тези съоръжения не са били безопасни за деца.

Тавание вербува местен художник да създаде инфографика, базирана на тяхното проучване.

Графиката изглежда така, сякаш е нарисувана от дете, използвало програмата Microsoft Paint. Слънцето стои ниско върху ред лалета, които представят различни смъртни случаи: недохранване, пренебрегване, болест, насилие. Слънчевите лъчи показват, че повечето деца са починали през зимата.

Тавание и нейният екип принтират изображението върху картични и ги разпространяват в най-големите градове в България. Скоро след това получателите препълват пощенските кутии на държавните органи, като настояват за справедливост и реформи.

„Хората казват, че им е повлияло много силно”, споделя Тавание. Това, което изглеждало като детска рисунка довело до осъзнатост и чувствителност относно проблема и в края на краищата е задействало по-голяма кампания, която е довела до настоящото закриване на всички домове за деца в България. Тя осъзнава, че дори и простите изображения могат да имат силно въздействие.

От този момент нататък , Тавание подсилва активизма си с изкуство. През 2014 година, тя създаваFine Acts като платформа за свързване на работата на активистите и художниците. Макар че организацията е все още нова, тя постигна забележителен напредък през последната година.

Един от най-обсъжданите проекти на групата е Postcards from Ferguson (Картички от Фъргюсън) - лимитирано издание на серия снимки на Джон Ловенстейн, изобразяващи размирици във Фъргюсън, Мисури миналия август. Те включват снимки на деца и възрастни, вървящи с вдигнати ръце пред редица членове на жандармерията.

Fine Acts насърчава подателите да пишат писма относно надежда за расова справедливост и да ги изпращат на семейство, приятели, колеги или депутати/представители. 

„Любимото ми писмо е от Тайрън (гимназист от Ню Йорк) до Дядо Коледа”, споделя Тавание, като чете на глас: „Скъпи Дядо Коледа, искам пони и боен щит.”

Друг монтаж, направен от художниците Алиша Егерт и Сафат Салеем, показва състоянието на мира по света.

Двеста и три електрически крушки оформят думата „БЪДЕЩЕ”, но само 33 светят, като представят държави, които в момента не участват в конфликт.

„Проектът има за цел да вдъхнови хората да разсъждават върху това какво би могло да се направи, за да постигнем по-светло бъдеще”, споделя Тавание.

Тавание признава, че има да се свърши още много работа. Все пак, в моменти на безизходица, тя си спомня за поговорка, на която тя се натъкнала, докато преглеждала старите дневници на леля си.

„Жива ли съм?” е написала Деляна между редовете. Отново и Отново.

„Аз вярвам, че ние сме живи единствено чрез другите”,Тавание заявява уверено.

„Ние имаме глас, само ако помогнем на другите да говорят и нашата сила се измерва не по това колко хора успеем да пречупиш, а по това колко можем да вдигнем и да носим на раменете си”, казва тя.

С тази мотивация в сърцето и художници до себе си, Тавание е готова да промени света.

Източник:http://www.techinsider.io/yana-buhrer-tavanier-human-rights-art-2015-9