От Джеймс Флечър, BBC 7.04.2016

Конституцията на Южна Африка е една от първите в света, която защити хората от дискриминация относно сексуалната им ориентация. Това също така беше първата държава в Африка, която узакони еднополовите бракове. Но след множество убийства, хомосексуалните казват, че са необходими повече усилия за да се предотвратят престъпленията от омраза.

Бети Меламу седи на кафяв кожен стол във всекидневната си в град Еватон, южно от Йоханесбург. Тя прегръща снимка в рамка на дъщеря си Мотшидиси Паскалина, наричана още Паска.

С тих, треперещ глас тя пее любимата песен на Паска.

„Когато слушаше радио или отиваше на църква, тя пееше тази песен“, спомня си тя.

Когато питам дали Паска е била добра певица, тя отвръща с „да“ и се засмя – очевидно Паска е била повече духовита, отколкото талантлива, като постоянно е преминавала от една тоналност в друга докато е пеела.

Също така е обичала футбола, учила е усилено и е искала да стане политик.

„Тя искаше да прави нещо добро“, гордо казва Меламу. 

Но смехът и щастливите спомени траят кратко и тъгата е изписана на нейното слабо и изпито лице. Паска е била лесбийка – нещо, което семейството й е знаело и приело. Тя тъкмо е навършила 21 години и е приключила с финалните си изпити в училище, когато през декември отива на парти.

„Не знам какво се случило след партито“, казва Меламу, „но тя не се върна.“

Два дни по-късно тялото на Паска е намерено на поле близо до съседния град. Била е бита и осакатена. В моргата семейството не е могло да познае лицето й и е успяло да идентифицира тялото и само по татуировката на крака й.

„В този момент бях силна“, спомня си Меламу. „Но от тогава се  чувствам като луда жена.“

Докато говорим, тя повтаря един въпрос отново и отново: „Защо? Защо това се случи на детето ми?“

Паска е родена през 1994 година - годината, в която е сложен край на дискриминацията и Нелсън Мандела е избран за президент - тя е една от първите в Южна Африка от така нареченото родено свободно поколение. В речта си при встъпването в длъжност, Мандела обещава „да изградя общество, в което всички южноафриканци ще имат свободата да вървят изправени, без никакъв страх в сърцата си... нация в цветовете на дъгата в мир със себе си и света.“

Но 21 години по-късно обещанието остава неизпълнено за лесбийските, гей, транссексуалните и интерсексуалните (ЛГБТИ) общества.

В държава, където нивата на престъпност като цяло са високи, чернокожи лесбийки в бедни градове срещат определени рискове и често стават жертви на най-жестоките престъпления. Като жени, те са уязвими в страната с едни от най-високите нива на изнасилване в света. Като лесбийки в често хомофобско и патриархално общество, те са изправени пред друга опасност – идеята, че могат да бъдат „променени“ и „превърнати в жени“ чрез нещо, познато като „поправително изнасилване.“

Предполага се, че това може би се е случило с Паска, въпреки че аутопсията не е могла да го докаже. И когато се извършват престъпления, няма гаранция, че отговорът ще бъде адекватен. Жертвите казват, че често биват посрещани от вторичен тормоз от полицията или от здравните работници. Случаят на Паска е даден на полицай, който е бил в отпуск по това време и се е върнал на работа след две седмици и половина.

Шокирани заради отлагането на този и други два случая на изнасилване, през януари активисти излязоха на улиците в Еватон със знамена в цветовете на дъгата. Скандирайки „Паска е наша сестра“, те маршируваха до местния полицейски участък в търсене на справедливост. „От полицията не правят нищо“, сподели пред мен Линдиуе Нхлапо преди няколко седмици. Тя е част от Ваал ЛГБТИ – една от групите, организирали протеста. „Полицията ни предава жестоко.“

От тогава полицията се опитва да отговори на  опасенията за разследването на смъртта на Паска, но общото усещане е на недоволство и недоверие.

В близкият град Куатема сребърни завеси и пъстроцветни флагове красят всекидневната стая на малката къща, в която е седалището на Комитетът по организацията на прайда в Екурхулени (КОПЕ). В единия край на стаята има лента и надпис на стената – „Салон за богини и дукеси“. Това е безопасно място, в което ЛГБТИ хората могат денонощно да общуват свободно.

„Не мога да се разхождам с партньорката си на улицата и да я държа за ръка“, казва Бонтле Кало, от КОПЕ. „Не мога да изляза нощем и да кажа „Отивам на танци“, защото не съм в безопасност. Мога да бъда убита заради това, което съм и заради този, когото обичам.“

Тя сочи към рамка на стената, в която има десетки снимки на мъже и жени от ЛГБТИ общността. „Това е нашата стена на спомените“, казва тя. Някои от тях са починали от естествена смърт, но много от лесбийките на снимките са били убити заради сексуалната им ориентация.

„Жените са по-малко от мъжете“, казва Кало. „Ако си чернокожа жена, почти не те уважават, а ако си чернокожа жена лесбийка, това означава, че си едно нищо в тази страна.“

Сред лицата на стената е това на Нохоло Ногуаза – 24 годишна лесбийка, която е била изнасилена, осакатена и убита през 2011 година.

Пет години по-късно няма повдигнати обвинения.

„Впечатлението, което полицията ни направи, беше, че очаква от нас да свършим цялата работа“, казва Кало. „Много е уморително да бъдеш едновременно активист и полицай, да напрягаш всичките си сили, и да имаш правителство, което не те подкрепя.“

Нейната партньорка и колега активист Нтуспе Мохапи кима в съгласие. „Добри са в това да говорят с нас, но не и да действат“, споделя тя.

Когато чуха за убийството на Паска, изпитаха позната тъга. „Смятам, че става по-лошо“, казва Мохапи. „И в момента говорим само случаите на убийство. Не сме обсъждали тези на изнасилване или на език на омразата, тормозът в училище и самоубийствата на гей тийнейджърите.“

Законът в Южна Африка не класифицира престъпленията на омраза по-различно от други престъпления, затова няма официална статистика.

Организацията Iranti-org е финансирана от ЕС, за да документира насилието към хората от ЛГБТИ общността – от 2012 година насам е преброила повече от 30 случая на убийства и изнасилвания в страната.

Паска е само една от тримата ЛГБТИ убити в Южна Африка за шест седмици миналата година. За случаите се спомена съвсем бегло в традиционните медии.

Все пак не винаги е имало липса на интерес. След убийството на Нохоло Ногуаза и няколко други лесбийки през 2011 година е имало масов протест. 170 000 души са подписали петиция, призовавайки чрез нея правителството да предприеме действия.

В отговор е сформирано Национално сдружение за решаване на проблеми и е изготвена Национална стратегия за взаимодействие, за да се ограничат престъпленията от омраза. Също така е учреден  Екип за бързо реагиране, който да удостовери, че престъпленията от омраза са разследвани подобаващо и извършителите са изправяни пред съда. Това е довело до малък успех в предотвратяването на множество убийства и други видове престъпления.

Правителството не прави достатъчно, казва Мпасека „Стийв“ Летсике – съпредседател на Националнотосдружение по решаване на проблеми и лидер на организацията на ЛГБТИ общността  „Access Chapter 2“.

„Не вършим нещата правилно. Има огромен пропуск. Ние имаме нужда да вложим силите в предотвратяване, общуване и диалози.“ Правителството прави някои от тези неща – финансира кампании по осведомяването и обучава полицията и здравните работници. Но „това все още е капка в морето“, казва Летсике.

За да добия представа за предизвикателството, пред което е изправена Южна Африка, пътувам до предградието Йеовил в Йоханесбург, в което живеят много преселници от по-традиционно настроените, селски райони на страната.

В малка стая, която едва побира легло и хладилник, сядам на обърната надолу кофа и разговарям с двама мъже. По-възрастният от двамата говори спокойно, но става заплашителен , когато започнем да говорим за хомосексуалност.

„Хомосексуалността е табу за нас“, казва той. „Ще се обърна към африканските традиции, в нашия език няма дума за това.“ Питам го какво ще стане ако някоя от дъщерите му му каже, че е лесбийка. „Ще трябва да я убия. Това нещо е неестествено, странно е, така че не мога да приема нещо, което е странно, в къщата си.“

„Ако някой ми каже да избирам между това да приема или да убия това дете, аз ще го убия.“

Възгледите му отразяват несъответствието между закона и отношението на много южноафриканци. То показва, че правителството не е успяло да създаде една истинска нация в цветовете на дъгата, споделят активисти.

„Условията за хората от ЛГБТИ общността в Южна Африка са се подобрили значително от 1994 година“, казва Джон Джефри – заместник-министър на справедливостта и конституционното развитие. Неговото министерство е отговорно за Националната стратегия за взаимодействие.

„Опитваме се да образоваме хората относно правата на ЛГБТИ общността, че правата на гейовете са човешки права“, казва той и добавя, че е шокиран от критиките. „Няма смисъл да се оплакваме че правителството не прави достатъчно“, казва той. „За съжаление не съм чул предложения от организациите на гражданското общество за неща, които да правим, а не ги правим. Те трябва да ни кажат какво смятат, че трябва да се подобри.“

Той е отворен за предложения, но споделя, че това, което може да направи, е ограничено.„Може да бъде направено повече, но до каква степен може да стартираме програми за повишаване на осведомеността, ще зависи от бюджет и с какви пари разполагаме. А за съжаление правителството е изправено пред съкращаване на бюджета.“

В момента правителството е в процес на изготвяне на закон срещу престъпленията от омраза и езика на омразата, който трябва да контролира престъпността и има надежди, че ще ограничи хомофобския тормоз.

„Това не е магическо решение, това е процес и този процес отнема време“, казва Джефри.

Бети Меламу все още чака.

Тя се моли, че един ден ще се изправи пред хората, убили дъщеря й, и ще разбере защо са извършили това. „Искам да знам, това е“, казва тя. „Искам тези, които сториха това на детето ми да бъдат арестувани, всичките до един.“ Почти 4 месеца след убийството на Паска, все още никой не е арестуван.

За много хора от ЛГБТИ общността и семействата им в Южна Африка безопасността, справедливостта и обещанието за истинска нация в цветовете на дъгата все още са далеч в бъдещето.